ПОЕЗИЯТА...
Тя ме усмихва...
или ме разплаква...
но ме прави да съм никога безразлична...
Живот без поезия-едни и същи дни...
като безизразно прелиствани страници...

ЗАЩО ЛУНАТА СЪЩО НЕ ЗАСПА...
 
Ти ми липсваш, моя обич. И не спя.
Гледам кръглата Луна в прозореца.
И без теб съм толкова сама...
нищо, че край мен е пълно с хора.
Аз не искам хора. Искам теб.
Ти си точно този, който търсех.
С точно толкова обичащи ръце,
колкото е нужно за прегръдка,
с точно толкова влюбени очи,
че самата аз да се обикна.
С тебе толкова красиво се мълчи,
че от тишината никнат стихове.
И сега...кажи ми как да спя?
Ти ми липсваш.
Много, много, много!
Виж Луната. Даже тя разбра.
И се скри разплакана зад облака.
 
Caribiana
***********************************************
ПОНЯКОГА
Понякога усещам как болиш...  
От грозни думи  и от лоши хора.  
Oт сенки на несбъднати мечти.  
Oт чувства, преоблечени в умора.  
Тогава цялата мълча.  Мълча...  
Светът тежи като огромен камък.  
Горчив, като прокудена сълза.  
И как е празно...как е празно само...    
Тогава искам да те скрия в мен.  
Да стана дом за теб.  От обич.  
Да те погаля с устни и с ръце,  
додето взема цялата ти болка.  
Да те прегърна, докато заспиш  
и много нежно да те прилаская...
   
Понякога, когато те боли,  
болиш във мен...    
Не искам да го знаеш.  
 
Caribiana
***********************************************
ДОМ
 
Завръщането в себе си боли.  
Прилича ти,че падаш отвисоко.  
А всички парашутени мечти  
са се разпръснали във сто посоки.  
Отдавна нямаш никакви криле.  
Под теб земята бързо приближава.  
Не искаш и не знаеш как да спреш.  
Завръщаш се,защото трябва.  
Не се разплаквай.Чувството за страх  
ще се разпръсне някъде в безкрая.  
Здравей,предишно мое аз.  
Надявам се да ме познаеш...  
 
Caribiana

надничам понякиога в блога и, липсва ми...скоро бях попаднала тук на профил, който публикуваше нейните стихове