.Преди 3 години животът ми се преобърна.След 30 години учителски стаж ме съкратиха...Изхвърлиха ме като непотребна вещ...Без алтернатива...Чужбина никога не е била вариант за изход/дори и в най-тежки ситуации/ за мене...Но ето че се оказа единственият начин да оцелея...И вихърът на промяната/защото беше ураганен вихър,а не обикновен вятър/ме отвя на 3000 км...Напуснах България...Напуснах държавата,не Родината-тя е с мен,нося я в себе си,скътана дълбоко в душата ми...Редом с нея е болката от самотата,от невъзможността да погаля и целуна любимите си същества...Там е и гневът ми към некадърните ни управници,чиято политка ме лиши от любимата ми работа и ме запрати далече,на хиляди километри от всичко и всички,които обичам...Чуждата земя ме приюти и ми даде възможност да се чувствам истинска...но не и щастлива...Времето изтича като вода през шепите ми...Животът/това не е мой живот/минава покрай мене...Сиви дни,студени нощи...И мисълта,която ме крепи-че това не е завинаги...
 
за българите по света

Тъжно е наистина,когато тръгваш,а сърцето ти остава,и аз живея сякаш друг живот в тази студена,но богата държава,с едничкото съзнание,че няма да е завинаги..ще дойде ден и ще се върна :)

...да работиш нещо,в което да не можеш да вложиш сърцето и душата си...Моите останаха при учениците ми...